Старият кон
Един селянин имал стар кон. Конят служил дълго, предълго на стопанката си, но се изтощил от работа и вече за нищо не ставал. Гривата му се сплъстила, копитата му се изтрили, едва ходел.
Дожаляло на селянина за верния кон, разресал му гривата, изчеткал му опашката, подковал го с железни подкови и го пуснал да си пасе на ливадата.
Пасал конят неделя-две, пооправил се и започнал даже да подскача.
На тая ливада дошъл и един лъв. Видял коня и се зачудил: що за звяр е това?
- Кой си ти? - попитъл лъвът. - Защото аз съм лъв. Царят на всички зверове. Ще те изям!
- За да ме изядеш, трябват сили - отвърнал конят.
Плеснал лъвът с опашка и изревал:
- Аз съм най-силният звяр!
- О-хо-хо! - зацвилил конят. - Ще видим. Хайде да си премерим силите!
- А как ще си мерим силите? - попитал лъвът.
- Виждаш ли оня голям камък?
- Виждам - казал лъвът.
- Който от нас двамата удари камъка така, че искри да хвръкнат от него, той е по-силен.
- Добре! - съгласил се лъвът.
Приближил се лъвът до камъка и заудрял с лапа. Удрял, удрял, раздрал си краката - никаква искра не излязла.
- Ха-ха-ха! - засмял се конят. - Слаб си, брате, много си слаб. А за цар се имаш. Я виж как ще ударя аз сега!
Обърнал се конят гърбом към камъка, вдигнал крак и треснал с подковата по него. Рой искри се пръснали наоколо.
"Олеле! Ами сега? - уплашил се лъвът.
- С такъв звяр шега не бива!" И без да каже нещо, избягал и се скрил в гората.
Срещнал там два вълка.
- Добър ден, царю честити! - поклонили се вълците. - Къде си бил? Какво се е случило?
- Бях на зелената ливада - отговорил лъвът. - Видях там най-силният звяр.
- И кой е той? - ахнали вълците.
- Конят. Вие виждали ли сте кон?
- Ха! Ха-ха! - закискал се единият вълк. Аз не само съм виждал коне, а и доста съм изял от тях.
- Какво думаш? - стреснал се лъвът. - Не може да бъде!
- Да отидем, царю честити, ще видиш как ще се разправя с него.
И лъвът отишъл с вълка на ливадата.
- Я да го видим тоя кон! - наежил се вълкът.
- Ей го там, зад храсталаците пасе.
- Не виждам! - казал вълкът.
Лъвът го сграбчил в предните си лапи и го повдигнал да види.
- Сега виждаш ли?
Вълкът не отговарял. Мълчал, сякаш си бил глътнал езика.
Пуснал лъвът вълка, а той изблещил очи - задушил го бил царят на зверовете в своите лапи.
- О, Вълчо, Вълчо! Само отдалече погледна и припадна! А толкова се перчеше! Ами ако бяхме отишли по-близко до тоя звяр? И тебе, и мене щеше да изяде...
И лъвът така се уплашил от коня, че избягал завинаги в далечни краища. И оттогава не живее по нашите места.