Снежният човек

олкова е студено, че по тялото ми пробягват чудесни ледени тръпки – каза снежният човек. – Вятърът буквално ме пронизва! Ах, как гори там, как гори! – имаше предвид слънцето, което тъкмо залязваше. – Няма да ме накара да мигна, все още мога да си държа керемидките отворени.
Той имаше две големи триъгълни керемидени парченца, които му служеха за очи. Устата му беше парче от старо градинско гребло, затова имаше и зъби.
Той бе роден под възторжените възгласи на момчетата, поздравен от камбанния звън и плющенето на камшиците от шейните файтони.
Слънцето залезе, изгря пълната луна, кръгла и голяма, ясна и прекрасна в синия въздух.
– А, ето че се показа от другата страна – възкликна снежният човек, като смяташе, че слънцето изгрява отново. – Научих го да не гори тъй силно. Нека си виси горе и кротко да свети, за да мога да се виждам. Само да знаех как мога да се помръдна. Така ми се иска да се раздвижа. Ако можех, щях да отида да се пързалям на леда като момчетата тази сутрин. Но не мога да ходя.
– Махай се, махай се – излая завързаното на двора куче. То беше малко прегракнало, но гласът му стана такъв дрезгав, откакто живя в къщата под кахлената печка. – Слънцето добре ще те раздвижи. Миналата година видях как това стана с предишния снежен човек, а по-миналата година – с по-предишния. Махай се, махай се! Всички се махайте!
– Не те разбирам, приятел – каза снежният човек. – Искаш да кажеш, че това нещо отгоре ще ме научи да ходя? – той имаше предвид луната. – Наистина преди малко, докато я гледах, тя се движеше. Сега надзърта под друг ъгъл.
– Нищо не знаеш – възрази кучето, – но нищо чудно, нов си. Това, което виждаш, се казва “луна”, а предишното, което залезе, се казва “слънце”. То утре пак ще се покаже. То ще те изпрати в канала. Скоро времето ще се промени, чувствам го с левия си заден крак, върти ме. Времето ще се промени.
– Не го разбирам – каза снежният човек, – но ми се струва, че говори за нещо неприятно. Онова греещото и заслепяващото, което се махна и което той нарича “слънце”, не ми мисли доброто, усещам го.
– Махайте се, махайте се – излая кучето, направи три обиколки около мястото, където беше вързано, и си легна в къщичката да спи.
Наистина времето се промени. Гъста, студена и влажна мъгла се разстла над полето преди зазоряване, а след това се вдигна. Вятърът бе леден и студът сковаваше земята все повече. Когато слънцето изгря, разкри чудна гледка. Всички дървета и храсти бяха заскрежени и приличаха на гора от бели корали, сякаш всички клони бяха обсипани с искрящи, бели цветове. Безбройните малки нежни клончета, които през лятото не се виждат, защото се крият в листата, сега ясно се открояваха. Скрежните бодлички бяха толкова сияйно бели, сякаш всяко клонче излъчваше бял блясък. Брезата се полюляваше на вятъра, в нея имаше живот както във всички дървета през лятото. Беше несравнимо красиво. А когато слънцето разпръсна светлината си, всичко заискри, сякаш целият свят бе посипан с диамантен прашец, а по бялата покривка на земята блестяха големите диаманти. Човек можеше и да си помисли, че горяха съвсем мънички свещи, по-бели и от белия сняг.
– Невероятно красиво е! – възкликна една девойка, която излезе в градината с млад мъж. Те се спряха точно до снежния човек и се загледаха в искрящите дървета. – През лятото човек не може да види по-красива картина – каза тя със светнали очи.
– А и такъв юнак като този тук също няма – допълни младежът и посочи снежния човек. – Той е чудесен!
Девойката се засмя, кимна на снежния човек и затанцува с приятеля си по снега, който скърцаше, сякаш имаха под краката си нишесте.
– Кои са те? – обърна се снежният човек към кучето. – Ти си по-отдавна тук, познаваш ли ги?
– Да, познавам ги – отвърна то. – Тя ме гали, а той ми дава кокали. Тях не ги хапя.
– Но какви са те?
– Те са годеници – отвърна кучето. – Ще отидат да живеят заедно в една колибка и ще хрускат заедно кокали. Махайте се, махайте се!
– И те ли са толкова важни като нас двамата? – попита снежният човек.
– Те са от господарите – отвърна кучето. – Наистина, когато си се появил едва вчера на белия свят, знаеш много малко. Виждам го по теб. Аз имам опит и знания, познавам всички в двора. Освен това имаше време, когато не бях вързан тук на студа. Махайте се, махайте се!
– Студът е чудесен! – възкликна снежният човек. – Разказвай, разказвай! Само не дрънкай с веригата, защото целият настръхвам.
– Махайте се, махайте се! – излая кучето. – Бях малко кученце. Малко и хубаво кученце. Всички казваха така. Лежах си на кадифено столче. Господарите ме взимаха в скута си. Целуваха ме по муцунката. Бършеха ми лапичките с бродирани носни кърпички. Наричаха ме “красавец”, “мъниче”. Но после им станах прекалено голям и ме дадоха на икономката. Преместиха ме в приземния етаж. Оттам, където стоиш, можеш да погледнеш вътре. Можеш да надникнеш в стаята, където бях господар, защото аз наистина бях господар при икономката. Наистина това беше една по-малка стая, затова пък беше по-уютно. Нямаше дечурлига, които да ме мачкат и мъкнат по килима както преди. И тук получавах добра храна, даже по-добра. Имах си собствена възглавничка. А кахлената печка ми се струваше тогава най-прекрасната печка на света. Можех целият да се провра под нея и да се скрия. Ах, все още си мечтая за тази печка. Махайте се, махайте се!
– Толкова ли е хубава една кахлена печка? – полюбопитства снежният човек. – Прилича ли на мен?
– Тя е точно обратното! Черна е. Има дълга шия и месингова вратичка. Храни се с дърва и от устата є излиза огън. Да стоиш отстрани, близо до нея или под нея, това е върховно удоволствие. Погледни през прозорчето и ще я видиш.
И снежният човек видя, наистина видя един гладък лъскав предмет с месингова вратичка. Отдолу се процеждаха огнени отблясъци. Снежният човек се почувства много странно. Завладя го чувство, което сам не можеше да си обясни. Непознато чувство за него, но познато на всички хора, които не са снежни човеци.
– А защо я изостави? – попита снежният човек. – Той чувстваше, че това трябва да е било дама. Как си могъл да напуснеш такова едно място?
– Трябваше да го напусна – оплака се кучето. – Изхвърлиха ме навън и ме вързаха тук с верига. Ухапах най-младия господар по крака, защото ми взе кокала, който глозгах. Кокал за кокал, това е моето мото. Но той много се ядоса и оттогава съм на верига. Загубих ясния си глас, чуй само колко съм прегракнал: махайте се, махайте се! Това беше краят!
Снежният човек вече не слушаше. Той все още гледаше в приземния етаж, в стаята на икономката, където стоеше кахлената печка на четирите си железни крака. Тя изглеждаше почти толкова голяма, колкото самият снежен човек.
– Побиват ме странни тръпки – каза той. – Никога ли няма да вляза в тази стая? Това е едно невинно желание, а невинните ни желания би трябвало да се изпълнят. Това е най-голямото ми желание, единственото ми желание и ще е несправедливо, ако си остане неосъществено. Искам да вляза вътре, да изпитам щастието да се допра до нея, дори и ако трябва да счупя прозореца.
Никога няма да можеш да отидеш там – каза кучето. – А дори и да успееш, ако се приближиш до кахлената печка, ще изчезнеш, изчезнеш!
– Все едно, мисля, че така и така ще се пречупя – отвърна снежният човек.
Целият ден снежният човек гледаше през прозореца в стаята. В полумрака стаята изглеждаше даже още по-привлекателна. Кахлената печка излъчваше мека светлина, такава, с каквато нито слънцето, нито луната могат да светят. Не, така можеше да свети само кахлена печка, когато имаше нещо в нея. Когато отвореха вратичката є, оттам лъхаше топлина, това є беше станало навик. Истински червени отблясъци играеха по бялото лице на снежния човек. Отблясъците стигаха чак до гърдите му.
– Не издържам – каза той. – Как хубаво си изплезва езика.
Нощта беше дълга, но не и за снежния човек. Той стоеше, унесен в сладки мечти и те замръзваха и проскърцваха.
На сутринта прозорците на приземната стаичка бяха замръзнали. По тях бяха изписани най-красивите ледени цветя, които един снежен човек можеше да си пожелае. Но те скриваха кахлената печка. Стъклата не искаха да се разтопят и той не можеше да я види. Дърво и камък се пукаха от студ. Време, благодат за всеки снежен човек, но снежният човек не се радваше. Той би трябвало да бъде щастлив, но не беше. Той страдаше по кахлената печка.
– Лоша болест за един снежен човек – каза кучето. – И аз страдах малко от нея, но ми мина! Махайте се, махайте се! Времето се променя.
И времето се промени. Снегът започна да се топи.
Температурите се повишаваха, снежният човек намаляваше. Той нищо не казваше, не се оплакваше, а това са истинските признаци.
Една сутрин той се срути. Там, където стоеше, остана да стърчи нещо,  подобно на дръжка от метла. Момчетата го бяха изградили около нея.
– Сега мога да разбера страданието му – каза кучето. – Снежният човек е носил в себе си лопатка за печката. Тя е, която се обаждаше у него. Ей, всичко свърши. Махайте се, махайте се!
Скоро и зимата свърши.
– Махайте се, махайте се – лаеше вързаното куче, а малките момиченца в градината пееха:

                Никни, никни, кокиче
                със свеж и нежен цвят.
                Палта и ръкавички
                веч вкъщи ще стоят.
                Запейте, чучулиги,
                запейте, кукувички!
                Тъй дълго чакахме ви всички!
                Кукувичке, с теб ще пеем – ку-ку! ку-ку!
                Нека слънчицето грее!

Никой не се сещаше вече за снежния човек.