Дивите лебеди

Далеч оттук, в земите, където отлитат лястовичките през зимата, живееше един крал, който имаше единадесет синове и една дъщеря – Елиза. Единадесетте братя (те всичките бяха принцове) ходеха на училище със звезди на гърдите и със саби на кръста. Те пишеха на златни дъски с диамантени тебешири, четяха и рецитираха еднакво добре. Човек веднага разбираше, че са принцове. Сестра им Елиза седеше на малка табуретка от огледално стъкло и разглеждаше една книжка с картинки, купена за половината кралство.
О, децата си живееха много добре, но не бе писано това да продължи дълго. Баща им, кралят на страната, се ожени за една зла жена, която никак не мислеше доброто на децата. Още първия ден те го забелязаха. Замъкът бе празнично украсен. Децата си играеха “на гости”. Но вместо да получат за играта си всичките сладкиши и печени ябълки както друг път, мащехата им сипа само пясък в една чаена чаша и им каза да ядат наужким.
Седмица след това злата кралица даде на някакви селяни да гледат малката Елиза и не мина много време, докато убеди краля колко са лоши нещастните принцове, така че накрая той съвсем престана да се интересува от тях.
– Летете по широкия свят и се грижете сами за себе си! – каза лошата жена. – Летете като големи птици без глас.
Но тя не можеше да им навреди, колкото искаше. Принцовете станаха красиви диви лебеди. Със странен крясък те изхвърчаха от прозорците на замъка и се понесоха над парка и над гората.
Беше още ранна утрин, когато лебедите стигнаха до селската къща, където сестра им Елиза още спеше. Те закръжаха над покрива, въртяха дългите си шии и размахваха крилете си. Но никой не ги видя, не ги чу и те трябваше отново да продължат, издигнаха се високо до облаците и полетяха из широкия свят, докато стигнаха една голяма мрачна гора, която се простираше чак до морския бряг.
Бедната Елиза седеше в стаята и си играеше с едно зелено листо, други играчки нямаше. Тя проби дупка в листото, погледна през нея към слънцето и є се стори, че вижда ясните очи на братята си. А всеки път, когато топлите лъчи огряваха лицето є, тя си спомняше нежните им целувки.
Дните се нижеха един след друг. Когато вятърът духаше през големите розови храсти пред селската къща, той шепнеше на розите: “Кой може да е по-хубав от вас?” Розите поклащаха главички и отвръщаха: “Елиза”. А когато старата селянка седеше пред врата в неделя и четеше псалтира, вятърът обръщаше листовете и казваше на книгата: “Кой може да е по-благ от теб?”. “Елиза!” – отговаряше книгата. Това, което розите и книгата твърдяха, си беше чиста истина.
Когато Елиза навърши петнадесет години, я върнаха в двореца. Щом кралицата видя колко хубава е станала, се ядоса и я намрази още повече. Тя много искаше да превърне и нея като братята є в див лебед, ала не смееше да го стори веднага, защото кралят искаше да види дъщеря си.
Рано сутринта кралицата влезе в банята, която бе от мрамор и бе застлана с прекрасни килими и меки възглавници. Тя взе три жаби, целуна ги и каза на едната:
– Скочи на главата на Елиза, когато тя влезе в банята, за да стане глупава като теб.
– Седни на челото є, когато влезе във водата – каза тя на другата жаба, – за да стане грозна като тебе, така че баща є да не я познае.
– Легни на сърцето є – прошепна тя на третата. – Нека стане лоша и да страда от това.
След това кралицата пусна жабите в кристалната вода, която веднага позеленя. Извика Елиза, съблече я и я накара да влезе във водата. Щом момичето се потопи, първата жаба скочи в косата є, втората на челото, а третата – на гърдите є. Но Елиза сякаш нищо не усети. Веднага щом се изправи, три мака заплаваха по водата. Ако жабите не бяха отровни и ако вещицата не ги бе целунала, те щяха да се превърнат в три червени рози. Но въпреки това жабите се преобразиха в цветя от допира с главата и сърцето на Елиза. Момичето бе толкова невинно, че никаква магия нямаше власт над него.
Когато злата кралица видя това, тя втри сок от орехи в кожата на момичето и то стана съвсем черно, намаза красивото му лице с вонящ мехлем, а прекрасната є коса сплъсти на кичури. Не беше възможно човек да разпознае отново красивата Елиза.
Когато баща є я видя, много се уплаши и каза, че това не е неговата дъщеря. Всички казваха, че не я познават, с изключение на вързаното на двора куче и лястовичките, но те бяха животни и никой не им обръщаше внимание.
Заплака горката Елиза. Тя мислеше за единадесетте си братя, които бяха изчезнали. Дълбоко наскърбена, тя се измъкна от замъка и цял ден вървя през поля и мочурища, докато накрая навлезе в гъстата гора. Не знаеше накъде върви, но є беше толкова тъжно и така копнееше отново да е с братята си, които също като нея бяха прогонени. Елиза беше решена да ги търси, докато ги намери.
Малко след като влезе в гората, се стъмни. Тя бе вървяла без път и пътека. Легна на мекия мъх, прочете вечерната си молитва и положи глава върху един пън. Бе толкова тихо, въздухът – така мек, а наоколо в тревата и мъха блещукаха със зелени пламъчета стотици светулки. Когато тя леко докосна с ръка едно клонче, светещите насекоми политнаха към нея като падащи звезди.
Цяла нощ тя сънува братята си. Всички те отново бяха деца и си играеха, пишеха с диамантени тебешири по златните дъски и разглеждаха прекрасната книжка с картинки, която струваше половината кралство. Но по дъските не рисуваха както преди само кръгчета и черти, а описваха всичките си тъжни преживелици, всичко, което бяха чули и видели. А картинките в книжката бяха живи, птиците пееха, а хората излизаха от страниците и говореха с Елиза и братята є, а когато тя обръщаше листа, те отново скачаха вътре, за да не се разбъркат картинките.
Когато Елиза се събуди, слънцето се бе издигнало високо. Тя не можеше добре да го види. Високите дървета простираха и преплитаха плътно зелените си клони, но между тях слънчевите лъчи разпръскваха златното си великолепие. От гората струеше свежест, а птичките се опитваха да кацнат на раменете є. Тя чуваше плискането на вода. Наоколо имаше големи извори, които се вливаха в езеро с чудесно пясъчно дъно. Около брега растяха гъсти храсти, но на едно място елените бяха пробили пролука и Елиза мина оттам, за да стигне до езерото. Водата беше толкова бистра, че ако вятърът не люлееше клоните и храстите, човек можеше да си помисли, че са нарисувани на дъното – толкова ясно водната повърхност отразяваше всяко листче, през което минаваше слънчева светлина, но и всяко, което беше в сянка.
Щом видя лицето си, тя се ужаси. То бе толкова черно и грозно. Но щом намокри ръката си и я прокара по очите и челото, бялата є кожа отново засия. Тогава тя се съблече и влезе в свежата вода. Нямаше на света по-красиво кралско дете от нея.
Когато се облече отново и сплете дългата си коса, тя тръгна към бълбукащ извор, пи от шепата си и продължи навътре в гората, без сама да знае накъде. Мислеше за братята си и за добрия Дядо Господ, който със сигурност нямаше да я изостави. Той караше горските ябълки да растат, за да се нахранят гладните. Той є показа едно такова дърво. Клоните бяха натежали от плод. Тя яде до насита, след което подпря клоните да не се счупят и тръгна към най-тъмната част на гората. Беше толкова тихо, че чуваше шума от собствените си стъпки. Чуваше как всяко малко изсъхнало листо се прегъва под краката є. Не се виждаше нито една птичка. Нито един слънчев лъч не проникваше през огромните сплетени клони на дърветата. Високите стволове растяха толкова близо един до друг, че когато погледнеше напред, є се струваше, че я обграждат отвсякъде.
Нощта бе много тъмна. Нито една светулка не светеше. Натъжена, тя легна на мъха да спи. Стори є се, че над нея клоните на дърветата се отдръпнаха и Дядо Боже я гледа с благ поглед, а малки ангелчета надзъртаха зад главата и раменете му.
Когато се събуди на другата сутрин, не знаеше дали това беше сън или истина.
Тя отново тръгна и скоро срещна една старица, която носеше горски ягоди в кошницата си. Старата жена є даде да си хапне, а Елиза я попита дали е виждала единадесет принца да яздят през гората.
– Не – каза старицата, – но вчера видях наблизо единадесет лебеда със златни корони на главите да плуват надолу по реката.
Тя заведе Елиза до близкия склон. В подножието му реката образуваше вир. Дърветата от двата бряга протягаха едни към други дългите си, обсипани с листа, клони. Там, където разстоянието бе най-голямо, корените на дърветата се бяха отскубнали от почвата, висяха над водата, а клоните се бяха сплели едни в други.
Елиза се сбогува със старицата, тръгна по течението и така стигна до открито място, където реката се вливаше в необятно море.
Красивото море се простираше пред младото момиче, но по него не се виждаше нито един кораб, нито една лодка. Как можеше да продължи нататък? Елиза започна да разглежда безбройните малки камъчета по брега. Водата ги бе загладила. Стъкло, желязо, камъни – всичко, което водата бе изхвърлила на брега, носеше нейния отпечатък. А тя бе по-мека даже и от фината ръка на Елиза. “Водата е неуморима в движението си и така заглажда и най-твърдите предмети. И аз ще бъда така неуморима! Благодаря ви за поуката, бистри бързи вълни. Сърцето ми подсказва, че вие ще ме заведете някога при скъпите ми братя!”
Върху мокрите водорасли лежаха единадесет бели лебедови пера. Тя ги събра в ръката си. По тях имаше капки вода. Не се знаеше дали това бе роса или сълзи. Тя бе самичка на брега, но не се чувстваше самотна. Морето непрекъснато се менеше. Да, само за няколко часа морето можеше да промени облика си повече пъти отколкото езерата за цяла година. Когато над него надвиснеше черен облак, то сякаш казваше: “Мога и да съм мрачно”. А когато задухаше вятър, по вълните се появяваше бяла пяна. Ала когато облаците бяха обагрени в червено и когато ветровете спяха, тогава морето бе като розов цвят. То ставаше ту зелено, ту бяло, но колкото и спокойно да беше, на брега винаги имаше леко движение. Водата се надигаше нежно като гърдите на спящо дете.
Тъкмо когато слънцето започна да залязва, Елиза видя единадесет диви лебеда със златни корони на главите да летят към брега. Те се носеха един след друг и приличаха на дълга бяла панделка. Елиза се изкачи на склона и се скри зад един храст. Лебедите кацнаха близо до нея и запляскаха с големите си бели криле.
Щом слънцето се скри във водата, лебедовите пера изведнъж паднаха и се появиха единадесет прекрасни принцове, братята на Елиза. Тя извика високо, защото въпреки че момчетата се бяха променили много, Елиза знаеше, че са те, чувстваше, че това са нейните братя. Тя се хвърли в обятията им, назова всекиго по име, а те бяха толкова щастливи, защото познаха малката си сестра, която бе пораснала и бе станала истинска хубавица. Смееха се и плачеха и скоро научиха един от друг колко зла е била спрямо всички тях мащехата им.
– Ние, братята – каза най-големият, – летим като диви лебеди, докато слънцето грее на небето. Когато залезе, се превръщаме отново в хора. Затова при залез слънце винаги трябва да имаме твърда почва под краката си, защото, ако се превърнем в хора, докато летим сред облаците, бездната ще ни погълне. Ние не живеем тук. Има една хубава страна като тази от другата страна на морето. Но пътят дотам е дълъг. Трябва да прелетим над голямото море, а няма нито един остров, на който да пренощуваме – само една самотна малка скала се показва от водата. Тя е точно толкова голяма, колкото да седнем всички един до друг, за да отпочинем. Ако морето е бурно, вълните ни заливат. И въпреки това сме благодарни на Бога за тази скала. Там нощуваме в човешкия си образ. Без нея нямаше да можем да посещаваме любимата си родина, защото дотук летим през двата най-дълги дни в годината и само един път за една година можем да посетим дома си. Можем да останем тук единадесет дни и да летим над голямата гора, откъдето да гледаме замъка, в който сме родени и където живее баща ни. Можем да виждаме високата кула на черквата, където е погребана майка ни. Тук даже дърветата и храстите са ни родни. Тук дивите коне препускат през ливадите, които познаваме от нашето детство. Тук все още въглищарите пеят старите песни, под чиито звуци сме играли като деца. Тук е нашата родина, насам ни влече сърцето и ето, тук те намерихме, мила сестрице! Можем да останем още два дни, след което трябва да се отправим през морето към една прекрасна страна, която обаче не е нашата родина. Как да те вземем с нас? Нямаме нито кораб, нито лодка!
– Как да ви освободя от магията? – попита сестрата.
Те говориха почти цяла нощ и можаха да дремнат само няколко часа.
Елиза се събуди от плясъка на лебедовите криле над главата си. Братята отново се бяха превърнали в лебеди и описваха в небето големи кръгове. Най-накрая отлетяха. Но един от тях, най-малкият, остана. Лебедът положи главата си в скута на девойката, а тя го галеше по белите крила. Бяха заедно целия ден. Вечерта другите се върнаха, а когато слънцето залезе придобиха отново човешкия си образ.
– Утре ще отлетим оттук и няма да се върнем цяла година, но не можем да те изоставим. Имаш ли смелост да летиш с нас? Ръцете ми са силни да те нося през гората. Нима крилата ни не са достатъчно силни да те пренесем през морето?
– Да, вземете ме с вас! – съгласи се Елиза.
Цяла нощ те сплитаха върбови кори и жилави тръстики. Накрая изплетоха голяма здрава мрежа. Елиза легна в нея. Когато слънцето изгря и братята отново се превърнаха в диви лебеди, те хванаха с клюновете си мрежата и се издигнаха високо към облаците с любимата си сестра, която все още спеше. Слънчевите лъчи падаха точно върху лицето є. Ето защо един от лебедите летеше над главата є, за да є пази сянка с широките си криле.
Когато Елиза се събуди, сушата вече не се виждаше. Мислеше, че все още сънува – толкова странно беше усещането да се носи високо във въздуха над морето. До нея лежеше клонче зрели ягоди и снопче вкусни корени. Най-малкият от братята ги бе събрал за Елиза и тя му се усмихна благодарно, защото знаеше, че това е именно лебедът, който летеше над главата є и є пазеше сянка.
Те летяха толкова високо, че първият кораб, когото видяха под себе си, приличаше на бяла чайка, която се люлее върху вълните. Минаха над голям облак, цяла планина. По него Елиза проследи сянката си и сенките на единадесетте лебеда. Те изглеждаха огромни. По-красива картина тя не бе виждала. Но с издигането на слънцето и с отдалечаването на облака изчезна и сянката на летящите лебеди върху него.
Целия ден лебедите летяха като свистяща във въздуха стрела и въпреки това летяха по-бавно от друг път, защото сега носеха сестра си. Задаваха се тъмни облаци, вечерта наближаваше. Елиза глeдаше със страх как слънцето полека залязва, а скалата все още не се виждаше. Струваше є се, че лебедите започнаха по-бързо да махат с криле. Ах! Тя бе виновна, че не се движеха достатъчно бързо. Когато слънцето залезе, те ще се превърнат в хора, ще паднат в морето и ще се удавят. От цялото си сърце тя отправи молитва към Бога, но все още не съзираше скалата. Черни облаци ги застигаха. Силни пориви на вятъра вещаеха щурм. Облаците бяха надвиснали над тях като огромна заплашителна вълна от олово, която със страшна сила рукна към тях. Светкавици бляскаха една след друга.
Слънцето вече бе допряло хоризонта. Сърцето на Елиза се блъскаше в гърдите. Изведнъж лебедите се спуснаха надолу, толкова бързо, че Елиза помисли, че пада. Но ето, че те отново се понесоха. Слънцето бе до половина във водата. Едва тогава Елиза забеляза малката скала под себе си. Тя приличаше на тюлен, който тъкмо си бе подал главата от водата. Слънцето бързо изчезваше. Сега то приличаше на малка звезда. В този миг кракът є допря твърда земя. Слънцето угасна като последното пламъче на догаряща хартия. Около себе си Елиза видя братята си, хванати за ръце. Имаше място точно колкото за нея и тях. Вълните се разбиваха в скалата и ги обливаха като пороен дъжд. Небето сякаш гореше и гръмотевиците се търкаляха по него една след друга. Но сестрата и братята се държаха за ръце и пееха псалми, което ги утешаваше и окуражаваше.
Сутринта бе свежа и тиха. Щом слънцето се показа, лебедите отлетяха с Елиза от островчето. Морето все още се бунтуваше. От въздуха белите вълни приличаха на бели лебеди върху тъмнозелената вода.
Когато слънцето се издигна по-високо на небето, Елиза съзря една сякаш плаваща във въздуха планинска страна с искрящи ледове по скалистите върхове. В центъра є се издигаше един огромен замък с невероятни сводове на няколко етажа, украсени с колони. В подножието му се люлееха палмови горички и великолепни цветя, големи колкото воденични камъни. Елиза попита дали това е страната, в която я водеха, но лебедите поклатиха глави, защото сестра им виждаше красивия, винаги менящ се небесен замък на Фата Моргана. Там човек не можеше да пристъпи. Елиза гледаше втренчено картината. Изведнъж планините, горите и замъкът се срутиха и на тяхно място се появиха двадесет гордо изправени черкви, всичките еднакви, с високи кули и заострени прозорци. Струваше є се, че чува звуците на орган, но това бе всъщност шумът на вълните. Елиза се бе приближила съвсем до черквите, когато те се превърнаха във флотилия кораби, която плаваше под нея. Погледна надолу и видя само морски пари, които се носеха над водата. Да, тя бе свидетел на една вечна промяна, но ето че най-сетне съзря истинската земя, в която отиваше. Прекрасните сини планини се издигаха величествено, а в тях се гушеха кедрови гори, градове и замъци. Много преди слънцето да залезе, тя вече стоеше върху една скала пред голяма пещера, обрасла с нежни зелени лиани, които приличаха на бродирани килими.
– Да видим какво ще сънуваш тази нощ тук – каза най-малкият брат и я заведе в спалнята є.
– Да можех да сънувам как да ви освободя от магията – пожела си Елиза.
Тази мисъл не є излизаше от ума. Тя се помоли от все сърце Господ да є помогне. Даже и в съня си продължи да се моли. Стори є се, че лети високо във въздуха към двореца на Фата Моргана. Феята я посреща. Тя бе красива и ослепителна и въпреки това приличаше на старицата, която є даде дивите ягоди в гората и която є разказа за лебедите със златните корони на главите.
– Братята ти могат да се освободят – є каза феята. – Но ти трябва да си много смела и издръжлива. Въпреки че морето е по-меко от нежните ти ръце, то променя твърдите камъни, но те не чувстват болката, която ще изпитат твоите пръсти. Камъните нямат сърце, не се измъчват, не се страхуват от това, което ти ще трябва да изтърпиш. Виждаш ли копривата, която държа в ръцете си. Много такава коприва расте около пещерата, в която спиш. Но ще ти трябва само тази коприва и копривата, която расте по гробовете в черковните дворове. Запомни го! Такава коприва ще береш, макар че тя ще изгори ръцете ти и ще ти излязат мехури. Късай стъблата с нозете си. Ще ти дам лен, с който да изплетеш и увържеш единадесет ризници с дълги ръкави. Когато са готови, ще ги хвърлиш върху единадесетте диви лебеда. Тогава магията ще се развали. Но добре помни, че щом започнеш работа, не бива да говориш, докато не си готова, дори това да трае цяла година. Първата дума, която изречеш, ще премине като смъртоносна кама през сърцата на братята ти. Животът им зависи от езика ти. Помни това добре!
Елиза пипна с ръка копривата и се опари като от огън. Събуди се от болка. Беше светъл ден. Близо до постелята си видя стрък коприва като тази, която бе сънувала. Момичето падна на колене и благодари на Бога, след което излезе от пещерата, за да започне работа.
С нежните си ръце тя късаше ужасната коприва, която я гореше. Големи мехури покриха дланите и ръцете є, но тя с удоволствие търпеше болката, за да спаси скъпите си братя. Всяко стръкче коприва тя тъпчеше с босите си крака и предеше зелената прежда.
Когато слънцето залезе, братята се върнаха. Те много се уплашиха, че девойката бе онемяла. Решиха, че това е нова магия на злата мащеха, но когато видяха ръцете є, разбраха какво прави заради тях. Най-малкият брат се разплака и там, където падаха сълзите му, болката и мехурите изчезваха.
Елиза продължи да работи и през нощта. Тя не можеше да намери покой, докато не освободеше братята си. Целият следващ ден, докато братята є ги нямаше, тя остана сама, но никога досега времето не беше летяло толкова бързо. Първата ризница бе готова и Елиза веднага се залови за следващата.
Ловджийски рог прозвуча в далечината. Девойката се изплаши. Шумът се приближаваше. Лаеха кучета. Елиза се скри в пещерата. Завърза копривата, която бе набрала и стъпкала на сноп, и седна отгоре є.
Изведнъж от храстите изскочи огромно куче, а веднага след него още едно и още едно. Те лаеха силно, избягаха и пак се появиха. Не мина много време и до пещерата дотърчаха всички ловци, а най-красивият между тях бе кралят на страната. Той се приближи към Елиза. Никога не беше виждал толкова красиво момиче.
– Как си попаднало тук, прекрасно дете? – попита той.
Елиза поклати глава. Тя не смееше да проговори заради спасението и живота на братята си. Скри ръце под престилката си, за да не види кралят нейното страдание.
– Ела с мен – каза той. – Не бива да оставаш тук. Ако си така добра, колкото си красива, ще те облека в коприна и кадифе, ще поставя на главата ти златна корона и ти ще живееш в най-богатия ми дворец.
При тези думи кралят я взе на коня си. Елиза плачеше, кършеше ръце, а кралят я успокояваше:
– За твое добро е. Някой ден ще си ми благодарна за това.
И той потегли през планините. Държеше девойката пред себе си на седлото, а ловците ги следваха отзад.
Когато слънцето залезе, те стигнаха великолепната столица с черкви и високи куполи. Кралят я въведе в замъка, където в огромните мраморни зали играеха водоскоци, а стените и таваните сияеха с чудни рисунки. Но Елиза не виждаше всичко това. Тя плачеше и тъгуваше. Смирено позволи на жените да є облекат кралски одежди, да сплетат перли в косите є и да сложат тънки ръкавици върху изгорените є пръсти.
Когато се появи пред двора, тя бе толкова ослепително красива, че всички є се поклониха дълбоко, а кралят я обяви за своя годеница. Само архиепископът клатеше глава и шепнеше, че сигурно хубавото горско момиче е вещица, която е заслепила всички погледи и омаяла сърцето на краля.
Но кралят не го слушаше. Той заповяда да свири музика, да донесат най-вкусните гозби и най-красивите момичета да танцуват за Елиза. Поведоха я през ухаещи градини и великолепни зали, но нито по устните, нито по очите є пробегна усмивка. Там завинаги се бе загнездила мъката. Тогава кралят отвори една малка стаичка, близо до бъдещата є спалня. Стаичката бе украсена с изящни зелени килими и приличаше досущ на пещерата, в която я бяха намерили. На пода лежеше снопът прежда, която тя бе изпрела от копривата, а от тавана висеше готовата ризница. Всичко това бе донесъл един от ловците.
– Тук можеш да си спомняш предишното си жилище – каза кралят. – Ето работата, с която се занимаваше там. Сега, сред цялото великолепие ще ти е приятно да си спомняш миналото.
Когато Елиза видя това, сърцето є се стопли, на устните є се появи усмивка, страните є поруменяха отново. Тя мислеше за освобождението на братята си, целуна ръката на краля, а той я притисна до сърцето си и нареди всички камбани да забият за сватба. Нямото красиво горско момиче стана кралица на страната.
Архиепископът шепнеше лоши слова в ушите на краля, но те не достигаха сърцето му. Сватбата се състоя и архиепископът сам трябваше да положи короната на главата на булката. Той злобно натисна тесния кръг върху челото є и є причини болка, но много по-тежък обръч стягаше сърцето є – мъката по нейните братя. Елиза не почувства физическата болка. Устата є беше няма. Само една дума можеше да убие братята є. Но в очите є гореше обич към добрия хубав крал, който правеше всичко, за да я зарадва. Тя го обикваше с всеки изминат ден. Ах, само да можеше да му се довери, да му открие мъката си! Но тя трябваше да мълчи. Мълчаливо трябваше да завърши работата си. Ето защо нощем тя се измъкваше от кралското ложе, отиваше в малката стаичка, която бе подредена като пещерата, и плетеше ризница след ризница. Но когато започна да плете седмата ризница, преждата є свърши.
Тя знаеше, че в черковното гробище расте копривата, която трябваше сама да набере. Но как да стигне дотам?
– Ах, болката в пръстите ми не може да се сравни с мъката в сърцето ми – мислеше си тя. – Трябва да съм смела, дано Господ ми помага!
С огромен страх в душата, като че ли върши нещо лошо, тя се промъкна в ясната лунна нощ в градината, мина по дългите алеи, излезе на пустите улици и тръгна към гробището. На най-големия надгробен камък видя да седят в кръг грозни вещици. Елиза трябваше да мине покрай тях и те я загледаха със злите си очи, но тя прочете молитвата си, набра от парещата коприва и я занесе в двореца.
Само един единствен човек я видя. Това беше архиепископът, защото той будуваше, докато другите спяха. Сега вече той беше уверен, че кралицата наистина е вещица и бе омагьосала краля и целия народ.
В изповедалнята разказа на краля какво беше видял и от какво се опасява. Когато тежките думи се отрониха от устата му, статуите на светците поклатиха глави, като че ли искаха да кажат: “Не е вярно, Елиза е невинна!”. Но архиепископът реши, че те се съгласяват с него, че потвърждават нейния грях. Две тежки сълзи се търкулнаха по лицето на краля. Той си тръгна със съмнения в сърцето. Нощем се правеше на заспал, но сънят бягаше от очите му. Усещаше как Елиза става всяка нощ и всяка нощ я виждаше тихо да изчезва в тайната си стаичка.
Ден след ден лицето на краля посърваше. Елиза забелязваше промяната, но не разбираше причината. Това я плашеше и мъка свиваше сърцето є за братята є. Солените є сълзи се стичаха по кралското кадифе и пурпур и оставаха да блестят там като истински диаманти. Всички, които виждаха това богатство, искаха да станат кралици. Тя почти бе свършила работата си. Оставаше є да изплете само една ризница, но нямаше прежда. Още веднъж, само този последен път, тя трябваше да отиде на гробището и да набере няколко шепи коприва. С ужас си мислеше за безлюдния път до гробището и за страшните вещици. Но волята є бе твърда като вярата є в Бога.
Елиза тръгна, но кралят и архиепископът тръгнаха след нея. Те я видяха да изчезва зад желязната порта на гробището и когато се приближиха, видяха вещиците да седят на надгробната плоча, както и Елиза ги бе видяла първия път. Кралят извърна очи. “И тя е една от тях – помисли си той – тя, чиято глава тази вечер почиваше до моите гърди.”
– Нека я съди народът! – каза той.
И народът я осъди да бъде изгорена в червените пламъци.
От великолепните кралски покои я заведоха в една тъмна влажна килия с желязна решетка на прозорчето, през което свиреше вятърът. Вместо кадифе и коприна є дадоха снопчето коприва, което бе набрала, за да положи на него главата си. Твърдите парещи ризници, които бе оплела, трябваше да є служат за постеля и завивка. Но всъщност нищо по-скъпо не можеха да є дадат. Елиза отново се зае с работата си, молейки се на Господ. Отвън уличните деца пееха подигравателни песнички за нея. Никой не я утеши с една мила дума.
Привечер край прозорчето є прошумоля лебедово крило. Това беше най-малкият є брат. Той бе намерил сестра си. Елиза се разрида от радост, въпреки че тази нощ щеше да е последната в живота є. Но ето че бе почти готова с работата си, а и братята є бяха при нея.
Архиепископът дойде, за да прекара последния є час с нея, както беше обещал на краля. Но Елиза поклати глава и го отпрати с поглед и жестове. Тази нощ тя трябваше да завърши работата си, иначе всичките є досегашни усилия щяха да са напразни, всичките болки, сълзи и безсънни нощи. Архиепископът си тръгна с ядни слова, но бедната Елиза знаеше, че е невинна и продължи да работи.
Малки мишлета търчаха по пода и є носеха копривените листа до нозете, за да є помогнат малко, а един дрозд кацна на решетката и цяла нощ я окуражаваше с веселите си песни.
Почти се зазоряваше. След един час слънцето щеше да изгрее. Единадесетте братя се събраха пред кралските порти и настояваха да ги отведат при краля. Но не ги пуснаха, защото било още нощ, царят спял и не бивало да се буди. Братята се молеха, заплашваха. Дойде стражата. Най-накрая дойде и самият крал да види какво става. В този миг слънцето изгря. От братята не остана и следа, само единадесет диви лебеда се виеха над замъка.
През градските врати се изсипваше народ, за да види как ще изгорят вещицата. Една мършава кранта теглеше каруцата, в която седеше Елиза. Беше загърната в роба от грубо платно. Великолепната є разбъркана дълга коса се пилееше около красивото є лице. Страните є бяха смъртно бледи. Устните є мърдаха леко, докато пръстите є плетяха зелената прежда. Даже и по пътя към кладата тя не прекъсваше започната работа. Десетте готови ризници лежаха в краката є. Тя плетеше единадесетата. Хули се сипеха върху нея от всички страни.
– Вижте вещицата как нарежда! Не държи молитвеник в ръцете си, а отвратителното си магьосническо плетиво. Вземете є го, разкъсайте го на хиляди парчета!
Всички се втурнаха към нея да разкъсат ризницата. Тогава от небето се спуснаха единадесетте бели лебеда, кацнаха на каруцата около Елиза и запляскаха с големите си криле.
– Това е знак от небето! Сигурно е невинна! – шепнеха мнозина, но никой не се престраши да го каже високо.
Палачът я хвана за ръката. Тогава Елиза бързо хвърли единадесетте ризници върху лебедите и те се превърнаха в единадесет прекрасни принцове. Най-малкият обаче имаше едно лебедово крило вместо ръка, защото ризницата му имаше само един ръкав, другият Елиза не бе успяла да довърши.
– Сега вече мога да говоря – извика тя. – Аз съм невинна!
И хората, които видяха какво се случи, се поклониха пред нея като пред светица, но тя припадна в ръцете на братята си. Напрежението, страхът и болката я бяха изтощили.
– Да, тя е невинна – каза най-големият брат и разказа всичко, което се бе случило.
Докато той говореше, се разнесе ухание като от милиони рози, защото всяко дърво на кладата беше пуснало корени и му бяха поникнали клонки. Появи се един голям храст с червени рози, а на върха му сияеше като звезда един бял цвят. Кралят го откъсна и го закичи на гърдите на Елиза, която се събуди с мир и блаженство в сърцето.
Всички камбани забиха от само себе си, а птиците долитаха на големи ята. Процесията потегли обратно към замъка и се превърна в свадбено шествие, каквото никой крал не беше виждал.