маше една малка морска рибка от добро семейство. Не си спомням името й, но учените сигурно могат да ти го кажат. Малката рибка имаше хиляда и осемстотин братя и сестри, всички на една възраст. Те не познаваха майка си и баща си, трябваше да се грижат сами за себе си и да плуват из океана, но точно това бе най-хубавото. Имаха достатъчно вода за пиене, всъщност цялата вода на света, а и храна си намираха също лесно. Всяка рибка следваше своя път и всяка щеше да си има собствена житейска история. Да, но за това никоя от тях не мислеше.
Слънчевите лъчи се процеждаха през водата и осветяваха всичко наоколо. Това беше свят, в който живееха най-различни същества. Някои бяха невероятно огромни, със страшно големи уста, които можеха наведнъж да глътнат хиляда и осемстотинте братя и сестри, но изобщо не мислеха да го сторят. Всички рибки си бяха цели целенички.
Малките рибки плуваха заедно, близо една до друга, като херингите или скумриите. И както един ден си плуваха безгрижно, без да мислят за каквото и да било, нещо дълго и тежко падна отгоре с ужасен плясък и потъна между тях към дъното. Краят му не се виждаше. Пълзеше все по-напред и по-напред. Малките рибки, които попаднаха под ударите му, бяха смазани или осакатени. Всички малки рибки, всички големи риби, всички, които плуваха на повърхността, и всички, които плуваха по дъното на морето, се разбягаха встрани от ужас. Тежкото страшно нещо потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко, ставаше все по-дълго и по-дълго, простираше се на цели мили през морето.
Риби и охлюви, всичко, което плуваше, всичко, което пълзеше или се носеше по теченията, разбра за появата на това ужасно нещо, на този невъобразим, непознат морски змей, който се бе спуснал изведнъж от висините.
Но какво беше това? Естествено, ние знаем какво. Това беше големият, дълъг много мили телеграфен кабел, с който хората свързаха през морето Европа и Америка.
Навсякъде, където минаваше кабелът, сред морските обитатели наставаше паника и смут. Летящата риба изскочи във въздуха колкото можеше по-високо. Морската лястовица прелетя над водата цял изстрел разстояние, защото тя това можеше. Други риби се гмурнаха към дъното. Те плуваха толкова бързо, че стигнаха там преди самия кабел. Те изплашиха треските и калканите, които мирно и кротко си плуваха в дълбините и се изяждаха едни други.
Няколко морски краставици така се стреснаха, че изплюха стомасите си, но продължиха да живеят, защото бяха свикнали да правят така. Много омари и малки рачета изскочиха от броните си, хукнаха да бягат и в бързината си забравиха даже краката.
Сред всеобщия ужас и смут хиляда и осемстотинте братчета и сестричета се пръснаха на всички страни и никога повече не се видяха, а ако случайно се срещнеха, не можеха да се познаят. Само шест рибки останаха на едно и също място. Няколко часа те стояха съвсем неподвижно, преодоляха първия си шок и започнаха да любопитстват.
Те се огледаха, погледнаха нагоре, погледнаха надолу. В дълбините им се струваше, че виждат ужасното нещо, което ги бе уплашило, бе уплашило малки и големи. Нещото лежеше на морското дъно и се простираше, докъдето им стигаше погледът. То беше много тънко, но не се знаеше колко дебело можеше да стане или пък колко силно беше. То лежеше съвсем тихо и спокойно, но – мислеха си те – това можеше да бъде и проява на долно коварство.
– Нека лежи, където си иска! Това не ни засяга! – каза най-предпазливата от малките рибки.
Но най-малката рибка искаше на всяка цена да разбере какво е всъщност това нещо. То бе дошло отгоре. Затова горе щяха най-добре да научат, каквото ги интересуваше. И рибките заплуваха към морската повърхност. Времето бе абсолютно тихо.
По пътя срещнаха един делфин. Той кръстосваше моретата надлъж и шир и правеше скокове във водата. Делфинът имаше остро зрение, виждаше всичко и трябваше да знае какво се беше случило. Рибките го попитаха, но той мислеше само за себе си и за скоковете си, затова не бе забелязал нищо. Той отплува важен и горд, без да отговори.
След това рибките попитаха тюлена, който тъкмо се гмуркаше. Той беше по-учтив, въпреки че обичаше да си похапва малки рибки. Но днес беше сит. Той бе осведомен малко по-добре от скачащия делфин.
– Много нощи лежах на един мокър камък и гледах от него сушата. Виждах надалече, много надалече. Там живеят коварни същества, които на своя си език се наричат хора. Те се опитват да ни хващат, но ние най-често им се изплъзваме. Аз го изпитах на собствения си гръб, изпита го и морският змей, за когото питате. Хората са го били заловили и той е бил под властта им сигурно от незапомнени времена. Те го натовариха на един кораб, за да го пренесат през морето в друга далечна страна. Много им беше трудно, но накрая успяха да го качат, защото змеят беше изтощен на сушата. Те го навиха на колело, чух как тракаше и дрънкаше, докато го слагаха, но той им се изплъзна и избяга. Те се опитваха да го удържат с всички сили, много ръце го бяха хванали, но той се гмурна на дъното и сега лежи там.
– Доста е тънък – казаха малките рибки.
– Не са му давали да яде – каза тюленът, – но скоро ще се оправи, пак ще надебелее и ще си възвърне силата. Мисля, че това е големият морски змей, от когото хората така много се страхуват и за когото толкова много говорят. Никога не бях го виждал и дори не вярвах, че съществува, но сега знам, че това е той – каза тюленът и се гмурна.
– Колко много неща знае! Как хубаво говореше! – възхитиха се малките рибки. – Никога преди не сме се чувствали толкова умни. Дано само не излезе лъжа.
– Нека се спуснем на дълбокото и да разгледаме всичко отблизо – предложи най-малката. По пътя ще чуем и други мнения.
– Няма да помръднем дори и веднъж с перките си, за да научим нещо ново – отвърнаха другите и се обърнаха.
– Но аз ще опитам – каза най-малката и се запъти към дълбочините. Но рибката се намираше доста далече от мястото, където се намираше голямото потънало нещо. Малката рибка се оглеждаше на всички страни и се спускаше все по-надолу.
Тя никога не си бе представяла, че светът е толкова голям. Херингите плуваха на големи рояци, светеха като големи сребърни лодки. Скумриите също плуваха в ято и бяха още по-красиви. Имаше риби с всякакви форми, шарки и цветове. Медузите се носеха по течението като полупрозрачни цветя. Големи растения се издигаха от дъното – високи треви и палмовидни дървета, чиито листа бяха обсипани със сияещи раковинки.
Най-накрая малката рибка съзря на дъното дълга черна лента и се отправи към нея. Но това не беше нито риба, нито кабелът, а останките на един голям потънал кораб. Горната и долната му палуба бяха пробити от натиска на морето. Малката рибка се вмъкна в кораба. Хората, които бяха потънали при корабокрушението, бяха отнесени от вълните. Бяха останали само две тела – млада жена, лежеше на пода с малко дете в ръце. Водата ги повдигаше и сякаш ги люлееше. Те сякаш спяха. Малката рибка много се уплаши. Тя не знаеше, че те никога вече не могат да се събудят. Водораслите се спускаха като завеси над перилата и достигаха телата на красивата майка и хубавото є детенце. Беше толкова тихо, толкова самотно. Малката рибка побърза да се махне оттук и излезе навън, където водата бе по-светла и където можеха да се срещнат и други риби. Малко след това тя се сблъска с един млад кит, който обаче бе страшно голям.
– Не ме яж! – замоли се малката рибка. – Толкова съм малка, че няма да ми усетиш вкуса, а за мен животът е голямо удоволствие!
– Какво търсиш ти в тези дълбини, където твоите роднини обикновено не идват? – попита китът. Малката рибка му разказа за странния дълъг змей, или каквото и да беше това нещо, което бе дошло отгоре и бе изплашило и най-смелите морски твари.
– Аха! – каза китът и всмука толкова много вода, че трябваше да изхвърли мощна струя, когато се показа да си поеме въздух – аха! Значи това нещо ме е погъделичкало по гърба, когато се обръщах от едната на другата страна. Помислих си, че може да е корабна мачта, която да ми служи за чесало. Но не беше тук. Нещото лежи доста по-нататък. Искам да го разгледам. И без това сега нямам друга работа.
Китът заплува напред, а малката рибка след него, но не много близо, защото китът разсичаше водната маса с такава сила, която лесно можеше да завлече малката рибка.
Те срещнаха една акула и една риба меч. Двете също вече бяха чули за странния дълъг и тънък змей. Още не го бяха видели, но много искаха да го видят.
Дойде и една морска котка.
– И аз ще дойда с вас – каза тя и пое в същата посока. – Ако големият морски змей не е по-дебел от едно котвено въже, ще го прегриза от първия път – и морската котка отвори страшната си паст, където блеснаха шест реда зъби. – След като мога да оставям отпечатък по котвите, защо да не прехапя някакво си стръкче!
– Ето го – каза големият кит, – виждам го!
Той си мислеше, че вижда по-добре от другите.
– Вижте само как се надига, как плува, как се огъва и навива.
Това не беше кабелът, а една изключителна дълга морска змиорка, която се приближаваше към тях.
– Познавам я! – каза рибата меч – Тя никога не е вдигала много шум в морето, нито пък е плашила големите риби.
Разказаха на змиорката за новия змей и я попитаха дали иска да тръгне с тях да го търсят.
– Само да е по-дълъг от мен – закани се змиорката – ще го направя на пух и прах!
– Да, ще го направим на пух и прах! – викнаха и другите. – Ние сме достатъчно силни, за да го пропъдим, не го искаме сред нас и забързаха напред.
Но на пътя им се изпречи нещо огромно, едно странно чудовище, по-голямо от всички тях, взети заедно.
То приличаше на плуващ остров, който не можеше да се държи над водата.
Това бе един престарял кит. Главата му бе обрасла с морски растения, по гърба му пълзяха морски охлювчета, рачета и толкова много стриди и миди, че черната му кожа изглеждаше като изпъстрена с бели петна.
– Ела с нас, старче! – подканиха го те. – Дошла е нова риба, която искаме да прогоним.
– Предпочитам да си лежа, където съм – отвърна старият кит. – Оставете ме на мира. Оставете ме да си лежа. Ах, ах, ах, ах! Страдам от тежка болест. Олеква ми само когато стигна повърхността и си покажа гърба отгоре! Тогава идват големите добри морски птици и започват да ме пощят. Толкова е хубаво. Само да не ме кълват надълбоко, понякога си забиват клюна чак до моята сланинка. Вижте сами. На гърба ми все още стърчи скелетът на една птица. Тя си заби ноктите толкова надълбоко, че не можа да отлети навреме, когато реших да се гмурна отново. И ето че малките рибки я оглозгаха. Вижте само на какво прилича, пък и аз самият на какво приличам! Много съм болен!
– Това е самовнушение – каза акулата. – Аз никога не се разболявам. Рибите не боледуват!
– Съжалявам, но грешите! – възпротиви се старият кит. – Змиорката страда от кожни болести, шаранът заболява от шарка, а всички ние имаме глисти.
– Глупости – каза акулата, която не искаше да слуша повече, а и другите също, тъй като имаха друга задача.
Най-накрая стигнаха до мястото, където беше телеграфният кабел. Той беше много дълъг и се простираше по морското дъно от Европа чак до Америка. Минаваше през пясъчни дюни и морска тиня, пълзеше по подводни камъни, сред морската джунгла и през огромни коралови гори. Подводни течения бушуваха в дълбините, кръжаха водовъртежи, морето кипеше от най-различни рояци риби, по-многобройни от ятата прелетни птици, които ние познаваме. Долу в морето цари непрекъснато пляскане, сумтене, жужене, ечене. Част от този шум долавяме, когато доближим до ухото си големите, празни раковини.
– Ето го къде лежи, звярът! – извикаха големите риби, а и малката рибка извика така. Те го гледаха и не виждаха нито началото, нито края му.
Гъби, полипи и горгони се протягаха от дъното, навеждаха се над него и ту го закриваха, ту го откриваха. Морски таралежи, охлюви и червеи се виеха по него. Огромни паяци с множество пълзящи животинки по гърба си се разхождаха по него. Тъмносини морски краставици, или както се казва това животно, което всмуква храната с цялото си тяло, се бяха проснали върху му и душеха новия морски обитател.
Калканът и треската се въртяха във водата, за да чуят всичко отвсякъде. Морската звезда, която винаги се заравя в тинята и оставя отгоре само двете си дълги пипала, на които са очите є, чакаше да види как ще завърши всичко това.
Телеграфният кабел лежеше, без да се помръдне. Но в него имаше живот и мисъл, по него течеше човешка мисъл.
– Това животно е коварно – каза китът. – Може да ме удари по корема, а това е най-чувствителното ми място.
– Нека да го пипнем – предложи полипът. – Имам дълги ръце и пъргави пръсти. Вече го докоснах. Сега ще го хвана по-здраво.
И той протегна най-дългите си и пъргави ръце към кабела и го обгърна.
– Няма черупка – установи полипът. – Мисля, че не може да ражда живи деца.
Змиорката се простря по цялата си дължина и се изпъваше, колкото се може повече.
– По-дълъг е от мен – заяви тя. – Но не дължината е най-важното. Важно е да имаш кожа, стомах и да си гъвкав.
Младият силен кит се спусна толкова ниско, колкото никога преди това.
– Риба ли си или растение? – попита той. – Или си просто изчадие отгоре, което не може да вирее тук сред нас?
Но телеграфният кабел не отговори, а и нямаше намерение да отговаря. По него минаваха мисли, човешки мисли, които за една секунда прехвърляха стотиците мили от една страна до друга.
– Ако не отговориш, ще пострадаш – заплаши го сърдито акулата, а и всички останали големи риби също го заплашиха: – Ако не отговориш, ще пострадаш!
Кабелът не се помръдваше, държеше се странно. Но който е пълен с мисли, може да си го позволи.
– Дори и да пострадам, не е беда. Ще ме изтеглят и пак ще ме поправят. Това е ставало и с други мои събратя в други по-малки морета.
Затова кабелът не отговори. Той си имаше друга работа. Трябваше да телеграфира. Това бе неговата задача на дъното на морето.
Горе слънцето залязваше, както казваха хората. То стана като кървавочервена жар и всички облаци по небето заискриха като жарава, един от друг по-хубави.
– Ето я червената светлина – казаха полипите. – Сега ще можем да го разгледаме по-добре, ако трябва.
– Готови за бой – провикна се морската котка и показа на всички зъбите си.
– Готови за бой – повториха рибата меч, китът и морската змиорка.
Втурнаха се напред. Морската котка бе първа. Но тъкмо да забие зъбите си в кабела, рибата меч я ръгна, без да иска в бързината по опашката, и морската котка не успя да захапе кабела с всички сили.
Настъпи голяма бъркотия в тинята. Големите риби и малките риби, морските краставици и охлювите се втурнаха едни срещу други и започнаха да се бият, изяждат и мачкат едни други. Кабелът си лежеше спокойно и си вършеше работата, а така и трябва.
Над водата се стелеше мрак, но в морето светеха милиарди и милиарди малки животинки. Рачета, не по-големи от глава на карфичка, светеха. Действително е много странно, но е истина.
Морските животни гледаха кабела.
– Какво е и какво ли не е това нещо?
Да, това беше въпросът.
В този момент пристигна едно старо морско говедо. Хората наричат тези животни морска жена или морски мъж. Това бе морска жена. Тя имаше опашка, две къси ръце да пляска във водата, увиснали гърди, а главата є бе покрита с водорасли и паразити.
– Ако искате да научите нещо, то аз съм единствената, която може да ви го каже – каза тя. – Но в замяна ще искам аз и моите роднини да можем безопасно да си пасем на дъното на морето. Аз съм риба като вас, но съм също и влечуго благодарение на упоритите ми упражнения. Аз съм най-мъдрото животно в морето, познавам всички живи същества в морето и на сушата. Предметът на вашите размишления е дошъл отгоре. А всичко, което падне отгоре, е или мъртво, или умира и става безсилно. Така че, оставете го да си лежи. То е човешка измислица.
– Мисля, че това не е цялата истина – усъмни се малката рибка.
– Мълчи, скумрийо! – смъмри я голямото морско говедо.
– Бодливка! – извикаха останалите, а това беше още по-обидно.
И морското говедо им обясни, че животното, предизвикало толкова тревога и което всъщност не бе издало нито звук, било изобретение от сушата. Морската котка държа кратка реч за човешкото коварство.
– Хората искат да ни хванат – каза тя. – Това е единственото, за което живеят. Те залагат мрежи, слагат стръв на куките, за да ни примамят. Това тук е някаква примамка и хората смятат, че ние сме толкова глупави да я захапем. Но ние не сме! Само не докосвайте тази дяволия. С времето то ще изгние и ще стане на тиня. Каквото и да дойде отгоре, е счупено и не става за нищо.
– Не става за нищо – потвърдиха всички морски обитатели, за да изразят и те някакво мнение.
Малката рибка обаче не мислеше така. Неимоверно дългият и тънък змей е може би най-странната риба в морето. Така ми се струва.
– Най-странната – казваме и ние хората и можем да го докажем и покажем.
За появяването на големия морски змей се предрича още в песни и предания.
Той е заченат и роден от човешкия разум и бе положен на дъното на морето. Простира се от Изток до Запад. Носи новини с такава бързина, с каквато слънчевият лъч пренася светлината от слънцето до земята. Той расте, расте силата и дължината му, расте от година на година, през всичките морета, по цялата земя, под бушуващите вълни и огледалните води, където безброй ята риби проблясват във всички цветове на дъгата като невиждан фойерверк.
В морските дълбини лежи змеят. Благословен змей, захапал опашката си и опасал земята. Риби и влечуги си блъскат главите о него. Те не разбират това нещо, дошло отгоре. Този змей, рожба на познанието, пълен с човешки мисли на всички езици и все пак безмълвен, за добро или зло, е най-чудното от всички морски чудеса – големият морски змей на нашето време.
