а около миля от столицата се издигаше стар замък с дебели стени, кули и назъбени фасади.
Там живееха, но само през лятото, богати знатни господари. Този замък беше най-хубавият и най-елегантният от всичките им замъци. Отвън той беше изящен и внушителен, а вътре предлагаше уют и удобство. Родовият герб беше изсечен над каменната порта, около него и по стените се виеха прекрасни рози, а пред замъка се разстилаше килим от трева. Живият плет цъфтеше с бели и червени цветове, а дори и извън парника растяха редки цветя.
Господарите имаха един работлив градинар. Беше удоволствие да погледнеш към цветната, овощната или зеленчуковата градина. Освен тях към замъка се числеше и част от предишния му парк, ограден с плет от чимшир, който беше подрязан във формата на корони и пирамиди. Зад парка се възвисяваха две огромни стари дървета. Те почти нямаха листа и човек можеше да си помисли, че силен вятър или пък небесна помпа ги е засипала с големи буци тор. Всъщност всяка буца беше птиче гнездо.
От незапомнени времена тук гнездяха ято грачещи врани. Това беше цял птичи град. Птиците бяха собствениците, най-старият род в имението, те бяха всъщност истинските господари на замъка. Птиците не се интересуваха от хората долу, но търпяха тези нискостоящи същества, въпреки че понякога хората гърмяха по тях с пушки. Тогава тръпки пробягваха по гърбовете на птиците, те литваха нагоре уплашени и крещяха: “Гра! Гра!”.
Градинарят често молеше господарите си да му разрешат да отсече старите дървета. Те бяха грозни и ако се махнеха, хората щяха да се спасят и от грачещите птици, които биха си потърсили друг подслон. Господарите обаче не искаха да се разделят нито с дърветата, нито с птичето ято. Замъкът не биваше да ги загуби, защото те бяха част от отминалото време, а то в никакъв случай не биваше да се заличи.
– Тези дървета са наследството на птиците. Позволи им да си го запазят, добри ми Ларсен!
Градинарят се казваше Ларсен, но тук това няма да бъде от голямо значение.
– Нямате ли достатъчно поле за действие, скъпи Ларсен? Не ви ли стигат цветната градина, парниците, овощната и зеленчуковата градина?
Той наистина се грижеше за тях, обичаше ги и работеше в тях старателно и с желание. Господарите му оценяваха това, но често му казваха, че другаде са яли плодове и виждали цветя, по-хубави от тези в тяхната градина. Това подтискаше градинаря, който искаше и правеше най-доброто, на което беше способен. Той имаше добро сърце и много се стараеше в работата си.Веднъж господарите заповядаха да го повикат и му съобщиха мило и великодушно, че предишния ден при изискани приятели са им били сервирани толкова сочни и вкусни ябълки и круши, че те и всички останали гости са били възхитени. Вероятно плодовете са били донесени от чужбина, но трябвало да се присадят и при тях у дома, ако тукашният климат позволява. Господарите разбрали, че плодовете били купени от най-прочутия продавач на плодове в града им. Градинарят трябвало да отиде при него и да разбере откъде са донесени тези ябълки и круши и да вземе разсад.
Градинарят добре познаваше търговеца на плодове. Точно на него той продаваше излишните плодове от градината в имението.
Той отиде в града и попита търговеца откъде е взел прехвалените ябълки и круши.
– Та те са от вашата собствена градина! – отговори му продавачът и му показа плодовете, които градинарят разпозна.
Колко се зарадва той тогава! Бързо се запъти към господарите си и им съобщи, че и ябълките, и крушите са от тяхната градина.
Но те не му повярваха.
– Това не е възможно, Ларсен! Можете ли да ни представите писмено уверение от търговеца?
И той го стори, донесе им написано удостоверение.
– Колко интересно! – възкликнаха господарите.
Сега всеки ден на трапезата им се поднасяха големи купи, пълни с великолепните ябълки и круши от тяхната градина. Цели чували и сандъци от плодовете се разпращаха на приятелите в града и извън него, та дори отпътуваха и за чужбина. Господарите бяха много доволни! Но винаги добавяха, че две лета поред са се случили изключително добри за овощните дървета и че навсякъде са се родили много хубави плодове.
Мина известно време. Веднъж господарите обядваха при краля. На следващия ден повикаха градинаря. Разказаха, че са им били сервирани сочни и вкусни пъпеши от оранжериите на Негово Величество.
– Добри ми Ларсен, идете при придворния градинар и вземете семена от тези великолепни пъпеши!
– Но придворният градинар получи семената от нас! – каза градинарят много развеселен.
– Тогава той ги е облагородил! – отвърнаха господарите. – Всеки пъпеш беше забележителен!
– Да, тогава мога да се гордея! – възкликна градинарят. – Бих искал да съобщя на милостивите господари, че тази година на придворния градинар не му провървя с пъпешите и когато видя колко са прекрасни нашите и ги опита, той поръча три от тях за двореца.
– Ларсен, не си въобразявай, че това бяха пъпеши от нашата градина!
– Сигурен съм в това! – заяви градинарят, отиде при придворния градинар и получи от него писмено свидетелство, че пъпешите на кралската трапеза са дошли от замъка.
Това беше истинска изненада за господарите. Те не премълчаха историята и показваха навсякъде свидетелството. Надлъж и нашир разпращаха семена от пъпешите, както преди правеха с ябълките и крушите.
Получиха се и съобщения, че семената са се хванали, че са дали плодове, забележителни плодове. Тези плодове получиха името на господарския замък и то можеше да бъде прочетено на английски, немски и френски.
Никой преди не беше и помислял за подобно нещо.
– Дано само градинарят да не се възгордее! – казаха господарите.
Той обаче прие случилото се по съвсем друг начин. Искаше му се да защити името си на един от най-добрите градинари в страната и да опита всяка година да отглежда в градината нещо, което да се отличава с особено качество. И той го стори. Често обаче трябваше да слуша, че първите плодове, ония ябълки и круши, с които се беше прочул, са всъщност най-хубавото. Всички по-късно произведени от него плодове и зеленчуци били доста по-лоши. Наистина, пъпешите били много хубави, но те били от друг вид. Ягодите би могло да се нарекат превъзходни, но не се отличавали от ягодите на останалите. А когато една година репичките не бяха сполучливи, се говореше единствено за “нещастните” репички и не се споменаваха останалите плодове и зеленчуци, които бяха добри.
Сякаш господарите изпитваха облекчение, когато казваха:
– Тази година не се получи, мили Ларсен!
Чувстваха се съвсем щастливи, щом можеха да заявят:
– Тази година не се получи!
Няколко пъти през седмицата градинарят носеше свежи цветя в замъка, които винаги подреждаше с вкус. Той така съчетаваше цветовете, че те изпъкваха по-ярко.
– Ларсен, имате вкус! – казваха господарите. – Това е дар, даден ви от Бога, вие нямате никаква заслуга за него!Веднъж градинарят донесе голяма кристална купа, в която плаваше лист от водна лилия. Върху него, потопило дългото си дебело стъбло във водата, лежеше искрящо синьо цвете, голямо колкото слънчоглед.
– Индийски лотос! – извикаха господарите.
Те никога не бяха виждали подобно цвете. През деня го поставяха под лъчите на слънцето, а вечер го осветяваха с лампа. Всеки, който го видеше, го намираше за забележително красиво и рядко цвете. Да, така твърдеше и най-изисканата млада дама в страната, която беше принцеса. Тя беше умна и имаше добро сърце.
За господарите беше чест да є подарят цветето и тя го занесе в двореца.
Сега господарите започнаха да търсят за себе си още едно такова цвете в градината, но не можаха да намерят. Тогава те извикаха градинаря и го попитаха откъде е взел синия лотос:
– Ние търсихме напразно! – казаха те. – Бяхме в парниците и обиколихме градината с цветята!
– Не, няма да го намерите там! – отвърна им градинарят. – То е само едно просто цвете от зеленчуковата градина! Но е толкова красиво, нали! Прилича на син цвят на кактус, а е само цвят на артишок!
– Трябваше да ни кажете веднага! – развикаха се господарите. – Ние го сметнахме за чуждоземско, рядко цвете. Вие ни злепоставихте пред принцесата! Тя видя цветето у нас и го хареса. Но не го разпозна, а тя се занимава сериозно с ботаника. Тази наука обаче няма нищо общо с кухненските растения. Как можа да ви хрумне, драги Ларсен, да поставите такова цвете в стаята ни. Направихте ни за смях!
И красивото синьо цвете, донесено от зеленчуковата градина, беше изхвърлено от стаята на господарите, където не му беше мястото. Господарите поднесоха извиненията си на принцесата и є разказаха, че цветето е само един зеленчук, донесен от градинаря за украса, и че той е бил сериозно смъмрен за това.
– Лошо и несправедливо сте постъпили! – рече им принцесата. – Той ни отвори очите за красотата на едно цвете, което ние изобщо не бяхме забелязали! Той ни показа прекрасното там, където ние изобщо не се бяхме сетили да го потърсим! Всеки ден, докато цъфти артишокът, придворният градинар да носи в стаята ми по едно цвете!
Така и стана.
Господарите поискаха от градинаря отново да им носи по един свеж цвят от артишок.
– По принцип цветето е красиво! – казаха те. – Изключително забележително!
И градинарят получи похвала.
– На Ларсен това му харесва! – рекоха си господарите. – Той е като разглезено дете!
През есента се разрази страшна буря. Тя се усили през нощта и беше толкова силна, че изтръгна с корените много дървета в края на гората. За голямо съжаление на господарите, както те казаха, но за радост на градинаря бяха повалени и двете големи дървета заедно с птичите гнезда в тях. През рева на бурята се чуваха крясъците на враните, а хората от замъка казваха, че те блъскали с крилете си по стъклата на прозорците.
– Е, сега можете да се радвате, Ларсен! – казаха господарите. – Бурята събори дърветата, а птиците се скриха в гората. Тук вече няма и следа от старото време. Изчезна всеки знак, всеки спомен за него! Ние сме потресени!
Градинарят не отговори нищо, но си помисли това, което си мислеше отдавна – да използва чудесното слънчево място, което преди не можеше да използва. То трябваше да разкраси градината и да донесе радост на господарите.
Падналите големи дървета бяха смачкали и изпочупили стария плет от чимшир и бяха повредили всички красиво оформени фигури. Сега градинарят нагъсто засади тук растения от родната земя – от полето и гората. Той засади с широка ръка в господарската градина всичко, което никой преди него не си беше и помислял да стори. Избра най-подходящата за всеки вид почва, на слънце или на сянка, както беше необходимо за всяко растение. Той се грижеше за растенията с любов и те избуяваха в цялата си прелест. Хвойната от полетата на Ютландия порасна и заприлича на италиански кипарис. Можеше да се види и лъскавият бодлив самодивски чимшир, зелен и през студената зима, и под лъчите на лятното слънце. Отстрани растяха най-различни видове папрати. Някои от тях приличаха на деца на палмите, други като че бяха баби и дядовци на нежното красиво растение, наричано от нас “венерин косъм”. Тук беше и презреният репей, толкова красив и свеж, че би могъл да се постави във всеки букет. Репеят растеше на сухата почва. В ниското, във влагата вирееше подбелът – също едно презряно растение, толкова живописно обаче с високите си огромни листа. Изпъната като конец, обсипана с цветчета като величествен многорък свещник, се издигаше царската свещ, присадена от полето. Тук растяха и същински лазаркини, иглики и момини сълзи, дива кала и трилистна нежна детелина. Всички те представляваха прекрасна гледка.
Отпред, привързани към тел, бяха подредени съвсем малки крушови дръвчета, донесени от френската земя. Те се грееха на слънцето и градинарят се грижеше добре за тях. Те скоро започнаха да раждат големи, сочни плодове, също както и в страната, от която идваха.
На мястото на двете стари голи дървета бе забит висок прът, на който се вееше датското знаме. Наблизо имаше още една пръчка, около която през лятото и по жътва се увиваше благоуханен хмел. А през зимата по стар обичай закачаха хранилка с овес, за да си похапнат птичките Божии през веселите коледни празници.
– Добрият Ларсен става сантиментален на стари години! – казваха господарите. – Но ни е верен и предан!
За Нова година в едно от столичните илюстрирани списания се появи снимка на стария замък. Виждаха се прътът със знамето и коледното снопче овес за птичките Божии. Обсъждаше се и се възхваляваше прекрасната идея да се почете един стар обичай, свързан с миналото на стария замък.
– Всичко, което Ларсен направи – рекоха господарите, – се разгласява след това. Щастливец е той! Едва ли не трябва да се гордеем, че ни служи!
Но те не се чувстваха никак горди! Знаеха, че те са господарите и че можеха да уволнят Ларсен, когато си поискат. Обаче не го направиха. Бяха добри хора, а такива като тях имаше толкова много. Не е ли това радостно за всеки Ларсен?
Да, това е историята за градинаря и неговите господари.
Сега помисли малко над нея!
