илите ми цветя са изсъхнали! – въздъхна малката Ида. – Бяха толкова красиви снощи, а сега листенцата им съвсем са повехнали! Защо го правят? – попита тя студента, който седеше на дивана. Ида много обичаше студента, тъй като той разказваше най-невероятни истории и можеше да изрязва странни забавни фигурки от хартия: сърца, в които танцуваха малки госпожички, цветя и големи замъци, чиито врати можеха да се отварят. Весел студент.
– Защо цветята изглеждат така посърнали днес? – попита тя отново и му показа увехналия букет.
– Зная защо – каза студентът. – Снощи са били на бал и затова главичките им са клюмнали.
– Но цветята не могат да танцуват! – настоя малката Ида.
– Могат – възрази студентът. – Когато се стъмни и всички ние заспим, за тях започва истинско празненство. Почти всяка втора вечер ходят на бал!
– А не могат ли и деца да ходят на тези балове?
– Могат – каза студентът. – Мъничките парички и момините сълзи също.
– Къде танцуват най-красивите цветя? – попита малката Ида.
– Не си ли ходила до големия замък извън града, където живее кралят през лятото и където се намира прекрасният парк с многото цветя? Ти, естествено, си спомняш лебедите, които плуват към теб, когато им подаваш късчета хляб. Там стават най-хубавите балове, наистина!
– Вчера бях с мама в парка – отвърна малката Ида, – но всичките листа на дърветата са изпопадали и няма никакви цветя! Къде са те? През лятото са толкова много!
– Те са в замъка! – каза студентът. – Трябва да знаеш, че щом кралят и свитата му се върнат отново в града, цветята от градината веднага се нанасят в замъка и си устройват големи забавления. Само да ги видиш! Двете най-красиви рози сядат на трона. Те са кралят и кралицата. Всичките червени петльови гребени се строяват отстрани и се кланят. Те са офицерите. След това пристигат другите цветя и балът започва. Сините теменужки са морските кадети. Те танцуват със зюмбюлите и минзухарите, които са госпожици. Лалетата и големите жълти лилии са стари дами, които следят за точните движения на танците и за добрите маниери.
– Но – прекъсна го малката Ида – никой ли не се кара на цветята, че танцуват в кралския замък?
– Никой не знае това – каза студентът. – Понякога старият иконом, който пази замъка, идва нощем с голяма връзка ключове и когато цветята чуят дрънченето им, замират, бързо се скриват зад дългите завеси и предпазливо надничат оттам.
– Странно, мирише на цветя, а не виждам никакви цветя – казва старият иконом.
– Много интересно! – извика малката Ида и запляска с ръце от възторг. – Не мога ли все пак някак си и аз да видя цветята?
– Можеш – каза студентът, – само помни, щом стигнеш замъка, погледни през прозореца и ще ги видиш. Днес направих точно така. Един голям жълт нарцис лежеше на дивана и се протягаше. Това беше една придворна дама.
– Могат ли и цветята от Ботаническата градина да отидат на бал? Могат ли да изминат целия път?
– Разбира се – каза студентът, – защото когато искат, те могат да летят. Нали си виждала красивите пеперудки – червените, жълтите, белите? Те много приличат на цветя и наистина някога са били такива. Само че са подскочили високо във въздуха, размахали са листенцата си като крилца и са полетели. Ако са били послушни, те могат да летят и през деня и не трябва да се връщат на стъблата си. Така листенцата им се превърнали в истински крилца. Виждала си пеперудките, нали! Възможно е обаче цветята от Ботаническата градина никога да не са били в кралския замък и да не знаят колко е весело там нощем. Ще ти кажа още нещо, което много би учудило професора по ботаника, дето живее наблизо. Нали го познаваш? Когато влезеш в неговата градина, само прошепни на едно от цветята, че в замъка има бал. То ще разкаже на другите цветя и те всичките ще литнат към замъка. А когато професорът влезе в градината, няма да завари нито едно цвете и ще има да се чуди къде ли са отишли.
– Но как цветето може да разкаже това на другите? Цветята не могат да говорят!
– Не, те наистина не говорят – отвърна студентът, – но се разбират с жестове. Не си ли виждала как като подухне ветрец, те започват да кимат и зелените им листа мърдат, като че говорят?
– Професорът разбира ли техния език? – попита Ида.
– Да. Една сутрин той влезе в градината и видя една голяма коприва да маха с листа към прекрасен червен карамфил. Копривата казваше: “Ти си толкова хубав и аз те обичам!” Но професорът никак не харесваше такива неща и перна копривата през листата, защото това са пръстите є, обаче се опари и оттогава вече никога не пипа коприва.
– Колко забавно! – прихна малката Ида.
– Защо разправяш на детето разни врели-некипели? – обади се от дивана намусеният канцеларски съветник, който беше дошъл на гости. Той никак не харесваше студента и започваше неодобрително да мърмори, когато го видеше да изрязва странните смешни фигурки: например мъж, който виси на бесилката и държи в ръка сърце, защото е крадец на сърца, или пък стара вещица, която лети на метла, а мъжът є е възседнал носа є. Канцеларският съветник изобщо не можеше да търпи това и винаги, както и сега, казваше: “Защо говориш на детето врели-некипели! Това са глупави измишльотини!”
Но за малката Ида разказите на студента бяха много увлекателни и тя прекара дълго време в мисли, че цветята са отпуснали главичките си, уморени от среднощните танци, и че навярно им е лошо. Ида взе цветята и ги занесе при другите си играчки, подредени красиво върху една малка масичка. Чекмеджето на масичката бе пълно с нейни съкровища. В креватчето спеше куклата Софи, но малката Ида є каза:
– Трябва да станеш, Софи, тази нощ ще спиш в чекмеджето. Виж, горките цветя са болни, нека полежат в твоето креватче, може да оздравеят.
С тези думи момиченцето извади от креватчето куклата, която изглеждаше ядосана и не пророни нито дума, защото беше обидена, че є вземат креватчето.
Ида положи цветята в него, зави ги грижливо с малкото одеялце и им заръча да бъдат послушни и да мируват, защото ще им свари чайче, за да оздравеят и да са свежи на сутринта. Тя дръпна завеските на креватчето, за да не им свети слънцето в очите.
Цяла вечер Ида размишляваше върху разказа на студента. Преди да си легне, тя бързо отиде до прозореца, мушна се зад пердето, където майка є бе подредила прекрасни зюмбюли и лалета, и тихо им прошепна: “Зная, че тази нощ ще ходите на бал”, но цветята сякаш не я разбраха и не помръднаха и листче. Малката Ида обаче знаеше за какво говори.
В леглото тя дълго си представяше колко хубаво би било да погледа как танцуват цветята в кралския замък: “Дали и моите цветя са били на бала?” – и се унесе в сън. През нощта Ида отново се събуди. Беше сънувала цветята, студента и канцеларския съветник, който се караше на студента, че є разправя измишльотини. В спалнята на Ида бе съвсем тихо. Нощната лампа светеше на масата. Майка є и баща є спяха.
“Дали цветята ми са все още в креватчето на Софи? – запита се тя. – Трябва да разбера!” Ида се надигна полекичка и погледна към полуотворената врата. В другата стая бяха цветята и всичките є играчки. Ослуша се. Сякаш някой свиреше на пиано, но така нежно и красиво, както тя никога досега не бе чувала.
“Сигурно всички цветя танцуват – помисли си Ида. – Как ми се иска да погледна!”, но не смееше да стане, за да не събуди майка си и баща си. “Дано влязат и в моята стая” – пожела си тя, но цветята не дойдоха, а музиката продължаваше да струи така очарователно, че малката Ида не можа да се сдържи, измъкна се от легълцето си, отиде на пръсти до вратата и погледна в стаята. Ах, каква невероятна гледка!
Нощната лампа не гореше, но въпреки това беше съвсем светло. През прозореца луната ярко осветяваше средата на стаята. Беше светло като ден. Зюмбюлите и лалетата се бяха подредили в две дълги редици. Във вазите на прозорците не бе останало нито едно цвете. Всички танцуваха на пода, въртяха се изящно, подреждаха се в редичка и се придържаха с дългите си зелени листа, когато танцът ставаше прекалено буен. На пианото седеше големият жълт лилиум, който малката Ида си спомняше добре от лятото, защото студентът беше казал за него: “Странно, колко много прилича на госпожица Лине”, но тогава всички му се присмяха. Сега обаче на Ида наистина є се стори, че дългото жълто цвете прилича на госпожицата. То свиреше също като нея – накланяше продълговатото си жълто лице ту на едната, ту на другата страна, като отмерваше такта на прекрасната музика. Никой не забелязваше малката Ида. Тя видя как един голям син минзухар скочи на масата с играчките, отправи се към креватчето на куклата Софи и дръпна завесите, зад които лежаха болните цветя. Те веднага се изправиха и кимнаха към останалите, защото също искаха да танцуват. Човечето с отчупената долна устна, от което на Коледа се разнасяха благовония, се изправи и се поклони на красивите цветя, а те бодро скочиха на пода при останалите съвсем здрави и щастливи.
Ненадейно нещо сякаш тупна от масата. Ида погледна и видя, че снопчето сушени върбови клонки от последния карнавал бе скочило на земята, защото също се смяташе за цвете. То наистина беше много красиво; най-отгоре му се кипреше восъчна кукла, с широкопола шапка като на канцеларския съветник. Снопчето скачаше на трите си червени дървени крачета между цветята и тропаше много силно, защото танцуваше мазурка. Другите цветя не можеха да играят този танц, защото бяха много леки, за да тропат така.
Восъчната кукла изведнъж стана висока и голяма, извиси се над всички, завъртя се над хартиените цветя и извика силно:
– Как може да се разказват на децата такива небивалици! Глупави фантазии, измишльотини!
Куклата досущ заприлича на канцеларския съветник с широкополата шапка, с жълтеникавия тен и с навъсения поглед, но хартиените цветя го цапнаха през тънките крака и той отново се смали до мъничка восъчна кукла. Беше толкова необичайно, че малката Ида не можа да сдържи смеха си. Снопчето продължаваше да танцува, а с него танцуваше и канцеларският съветник. Той не можеше да се освободи, независимо от това дали се правеше на голям и висок или си оставаше малка жълта восъчна кукла с голяма черна шапка. Накрая другите цветя се застъпиха за него, особено онези, които бяха лежали в кукленското креватче, и снопчето го пусна. В същото време се чу силно тропане от чекмеджето, където заедно с многото други играчки лежеше куклата Софи. Човечето изтича до ръба на масата, легна по корем и успя да изтегли малко чекмеджето. От него се подаде Софи, огледа се учудено и извика:
– А, има бал, защо никой не ми каза?
– Искаш ли да танцуваш с мен? – попита човечето.
– А, няма що, чудесен партньор за танц! – каза тя и му обърна гръб. Куклата седна върху чекмеджето, като смяташе, че поне едно от цветята ще дойде да я покани, но напразно. Тя се поизкашля – хм, хм, хм, но въпреки това никой не дойде. Човечето танцуваше само и всъщност танцуваше съвсем добре.
Тъй като явно нито едно цвете не забелязваше Софи, тя се остави да падне от чекмеджето на пода, което предизвика голяма тревога. Всички цветя се струпаха наоколо є да я питат дали не се е ударила. Бяха толкова мили, особено цветята, които бяха лежали в креватчето є. Тя не се беше наранила и всичките Идини цветя є благодариха за чудесното креватче. Те се държаха изключително любезно, заведоха я в средата на стаята, където грееше луната, танцуваха с нея, а останалите цветя образуваха кръг около тях. Сега вече Софи беше щастлива. Тя каза на цветята, че могат да спят в креватчето є и че нищо не є коства тя да спи в чекмеджето. Цветята обаче отвърнаха:
– Много ти благодарим, само че ние не можем да живеем толкова дълго. Утре ще сме мъртви. Но ти кажи на малката Ида да ни погребе в градината при канарчето. Така другото лято ще поникнем отново много по-красиви.
– Не, не бива да умирате! – възкликна Софи и целуна всяко от цветята. В този момент вратата се отвори и в стаята нахлуха много красиви танцуващи цветя. Ида въобще не можеше да разбере откъде дойдоха те, сигурно това бяха цветята от кралския замък. Предвождаха ги две прекрасни рози с малки златни коронки на главите. Това бяха кралят и кралицата. Следваха ги прекрасни шибои и карамфили, които раздаваха усмивки на всички страни. Имаше и оркестър. Големи макове и божури свиреха на грахови шушулки и от старание целите им глави бяха почервенели. А пък сините камбанки и малките бели кокичета звъняха като че бяха окичени със звънчета. Великолепна музика! Пристигаха все нови и нови цветя: сини теменужки и червени кантариони, парички и момини сълзи. Всички танцуваха и се целуваха. Беше прекрасна гледка.
Накрая цветята си пожелаха лека нощ. Малката Ида също се вмъкна в леглото и продължи да сънува онова, което вече беше видяла.
Когато се събуди на сутринта, тя отиде най-напред до малката масичка, за да види дали цветята са все още там. Дръпна завесите на малкото кукленско креватче. Да, цветята лежаха там, но бяха съвсем увехнали, повече отколкото предишния ден. Софи беше в чекмеджето, където Ида я бе оставила, и изглеждаше твърде сънлива.
– Помниш ли какво трябваше да ми кажеш? – попита малката Ида, но Софи мълчеше глуповато. – Не бива да правиш така, те всички танцуваха с теб – укори я малката Ида.
После взе една картонена кутийка, на която бяха нарисувани красиви птици, отвори я и постави в нея мъртвите цветя.
– Тук ще ви е хубаво – каза тя. – А когато дойдат братовчедите ми от Норвегия, ще ви погребем в градината, за да поникнете отново през лятото още по-красиви.
Братовчедите на Ида – Йонас и Адолф, бяха две здрави момченца. Бяха получили от баща си подарък по един лък и носеха играчките си да ги покажат на Ида. Тя им разказа за горките цветя, които бяха умрели. Родителите им позволиха да ги погребат. Двете момчета вървяха отпред с лъкове на рамо, а малката Ида ги следваше с мъртвите цветя в красивата кутийка. В градината изкопаха малък гроб. Ида целуна цветята и ги положи заедно с кутията в земята, а Адолф и Йонас изстреляха по една стрела с лъковете над гроба, защото нямаха нито пушки, нито оръдия.
