Човек вяра няма

Един овчар, като пасял овците си, чул, че нещо се викало. Поразгледал насам-натам, никого не видял и пак седнал да свири с кавала си. Тъкмо засвирил, чул някакъв писък. Станал и тръгнал по посока на гласа. Като стигнал до един голям камък, видял отдолу една змия: тя била притисната под камъка и не могла да се измъкне. Змията замолила овчаря да повдигне камъка и да й помогне да се спаси.

Овчарят рекъл:
— Няма да те спасявам. Ти голяма пакост правиш на стадото ми. Всеки ден хапеш по някоя овца или агне, плашиш ми цялото стадо.
— Вече няма да ти хапя стадото — заплакала змията.
— Ти само ми помогни да се спася сега, аз цял живот ще ти бъда признателна и ще те даря с голям дар.
Овчарят повярвал. Повдигнал камъка и змията се измъкнала. Но докато той да се изправи, тя скочила на врата МУ, увила се ,около него и рекла:
— Сега, овчарю, какво искаш да те даря? Очите ти ли да изпия, или цък да те ухапя?
Овчарят се уплашил и взел да се моли:
— Аз ти направих такова голямо добро! Спасих те да не загинеш под камъка, ти ми обеща голям дар, а сега искаш да ме хапеш? Моля ти се, пусни ме да си пася стадото.
Змията се стегнала още повече около шията му:
— Какво добро си ми направил, овчарю? Сега, вярно е, отмести камъка, та се измъкнах. Ама след малко ще ме намериш другаде някъде и ще ми смачкаш главата. Сега ще си отмъстя за всички мои сестри и братя, които са загинали от човешка ръка.
Овчарят много се уплашил. Нямало как да се спаси, а змията вече показвала отровния си език. Овчарят опитал с последни сили да склони змията:
— Моля ти се, щом си решила, че доброто не бива да се признава, хайде да попитаме и други животни какво те ще рекат. Като ме хапеш, да знаеш поне, че си права, да не ти пресяда кръвта ми, че може да те задави.
Змията се съгласила. Тръгнали. Овчарят вървял, а змията лежала завита като гердан около шията му. Срещнали една крава. Овчарят рекъл:
— Кажи ни, мила кравичке, има ли да се признава доброто сега?
— Сега добро се не познава — рекла кравата. — Аз имам един стопанин. Досега съм отелила девет вола, с които той работи и си храни челядта. Сега жени сина си, утре е сватбата, и мен ще заколи, за да гощава сватбарите. Овчарят и змията пак тръгнали. Не след много срещнали едно куче. Попитали и него. То изръмжало и рекло:
— Сега добро се не познава. Аз толкова години вярно служих на моя стопанин, пазих къщата и имота му, пазех стадото му от вълци. А сега, щом остарях, той не ми подхвърля дори коричка хляб.
— Е, видя ли, овчарю, че няма добро на този свят? Сега ще те ухапя! — рекла змията.
— Щом така е сега, ще ме ухапеш, ама аз искам да попитаме още един свидетел.
— Щом искаш, да питаме — рекла змията. — Ама първия, когото ще срещнем, каквото той каже, това ще бъде.
На пътя им се изпречила една лисица. Овчарят не очаквал нищо добро от нея. Всеки ден той гонел лисиците с кучетата си, стрелял по тях, убивал ги, вземал им кожите и ги продавал. Той дори и не искал да се запре пред нея, ама змията попитала:
— Ти, Кума-лисо, какво ще кажеш: има ли сега да се признава доброто, или няма? Лисицата рекла:
— Най-напред трябва да зная като какво добро искаш да се познава. Трябва да ми разкажеш, за да мога да отсъдя справедливо.
Овчарят не очаквал справедливост от лисицата, ама взел, че разказал всичко: как змията била затисната с камък, как той я спасил и тя като награда за добрата му постъпка иска или да му изпие очите, или да го ухапе.
Лисицата погледнала към змията, видяла как блажено се стяга около шията на овчаря и рекла:
— Аз от приказки много не разбирам. Искам да видя точно как е било. Трябва змията да слезе, да я притисне един камък, да видя как овчарят ще го махне и тогава ще присъдя правдата.
Змията скочила. Мушнала се под един камък и започнала да пищи. Лисицата показала с очи на овчаря да бутне камъка повече, та да падне по-тежко върху змията! Той търкулнал камъка и затиснал змията. Тогава лисицата заповядала:
— А сега с тоягата по главата! По главата само се бие змия, ако искаш да я убиеш!
Овчарят замахнал с тежката овчарска тояга и с няколко удара убил змията, която не му признала доброто. После се обърнал към лисицата и рекъл;
— Кума-лисо, ти ми направи най-голямото добро на тоя свят — спаси ме от тая отровна змия. Кажи ми, какво искаш да те наградя?
— Човече, дай ми няколко кокошки, и аз ще ти бъда признателна цял живот! — рекла кротко лисицата.
— Бива, Лисанке, десет кокошки от моя курник ги пиша на твоя сметка — зарадвал се човекът. — Кажи, къде да ти ги донеса?
— Кокошките кога ги донесеш, тука да ме търсиш, човече!
Човекът благословил от все сърце лисицата и рекъл:
— Да даде господ без тебе никъде съд да не става! И оттогава останало съдии и владици да носят лисичи кожуси.
Вечерта човекът си отишъл в къщи и разказал на жена си патилата през деня, хванал десет кокошки и ги сложил в един кош. Жена му попитала:
— За къде готвиш този кош с кокошки, мъжо?
— Ще ги нося в гората, да ги дам на лисицата.
Трябва да й се отплатя за голямата добрина. Ако не беше тя съдила право, нито щях да си дойда в къщи, нито щях стадото си да прибера. Лисицата е моята спасителка и кокошките са за нея!
Жената си рекла: „Ама глупав мъж! На лисица иска да носи кокошки! Че ние не можем да ги отървем от нея, ако не са кучетата, а той дори на крака ще й ги занесе!“
Овчарят, уморен от тежкия ден, легнал и заспал дълбоко. А жена му станала посред нощ и извадила кокошките от коша, а там поставила кучето. Рано сутринта овчарят станал и още сънлив, без да погледне в коша, нарамил го и отишъл в гората на уговореното място. Подсвирнал и ето ти Кума-лиса. Запряла се над коша и ококорила очите, за да уплаши кокошките. Щом овчарят отвързал коша и лисицата се хвърлила-вътре, в тоз миг била разкъсана от кучето. И докато да издъхне, човекът я чул да вика.
„Наистина, човекът нямал вяра. Той не припознава доброто!“